ТЕМАТА ЗА ПРИСЪЖДАНЕТО НА АДВОКАТСКИ ХОНОРАР ПРИ ИЗМЕНЕНИЕ НА НАКАЗАТЕЛНОТО ПОСТАНОВЛЕНИЕ

Настоящата статия по своята същност не представлява правен съвет, нито претендира за изчерпателност.
Тези бележки са плод на неяснотата и създалата се противоречива съдебна практика, свързана с решаването на въпроса относно дължимостта на съдебните разноски в лицето на адвокатския хонорар в случаите, в които е налице изменение на наказателно постановление с крайния съдебен акт.
През призмата на нормативната регулация, в производствата пред районния и административния съд, както и в касационното производство страните имат право на присъждане на разноски по реда на Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ – така чл.63д от Закона за административните нарушения и наказания/ЗАНН/. Съгласно чл.143 АПК, когато съдът отмени обжалвания административен акт или отказа да бъде издаден административен акт, или установи незаконосъобразност по чл. 193, ал. 2, държавните такси, разноските по производството и възнаграждението за един адвокат, ако подателят на жалбата е имал такъв, се възстановяват от бюджета на органа, издал отменения акт или отказ. Съгласно алинея втора, подателят на жалбата има право на разноски по ал. 1 и при прекратяване на делото поради оттегляне на оспорения от него административен акт, както и поради отмяна, изменение или допълнение на акта по реда на чл. 79. Съгласно 144 АПК за неуредените в този дял въпроси се прилага Гражданският процесуален кодекс.
При така очертаната законова рамка, една част от съдебната практика се придържа към разбирането, че предвид препращащата разпоредбата на чл. 144 от АПК, при изменение на наказателно постановление /НП/ или електронен фиш /ЕФ/ с крайния съдебен акт, в частта му за разноски намира приложение уредбата на ГПК и по-конкретно чл. 78 от ГПК, съгласно която заплатените от ищеца такси, разноски по производството и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, се заплащат от ответника съразмерно с уважената част от иска. Приема се, че тъй като нормата на чл. 143 от АПК не сочи възлагането на разноските при изменение на оспорения акт от страна на съда, то при изменение на обжалвания акт по силата на чл. 144 от АПК намира приложение чл. 78, ал. 1 от ГПК. Предвид това, в случаите на изменение на обжалваните в производството по ЗАНН актове, то на основание чл. 144 от АПК във вр. с чл. 78 от ГПК, в полза на жалбоподателя възниква правото на присъждане на разноски в условията на съразмерност, пропорционално на уважената част от претенцията. Споделя се също, че изменението на НП в производството по ЗАНН, изразяващо се в намаляване на размера на наложената глоба/имуществена санкция, представлява по своята същност частичната отмяна на наказателното постановление.
Друга част от практиката обаче приема тъкмо обратното. Излагат се съображения, че в ЗАНН изменението/намаляването на наказанието, наложено с наказателното постановление, не е обвързано със задължение за разпределяне на разноските между страните. В текста на чл. 63д ал. 1 от ЗАНН е направено препращане към реда по АПК, но самият кодекс също не урежда изрично този случай, т.е. налице е празнота в закона, която не може да бъде запълнена посредством препращащата норма на чл. 144 от АПК, защото систематичното място на този текст е в частта, свързана с обжалването пред съд на административни актове, а наказателното постановление не е административен акт. Допълнително като мотив се отбелязва, че предвид диспозитива на т. 2 б. "а" от Тълкувателно Решение № 3/8.04.1985 година по н. д. № 98/84 година на ОСНК на Върховния съд, на наказаното дружество не следва да се присъжда пропорционална част от претендираните разноски. Съгласно т. 2 б. "а" от Тълкувателно решение № 3/8.04.1985 година по н. д. № 98/84 година на ОСНК на Върховния съд, ако наказателното постановление бъде потвърдено или изменено, разноските се възлагат на нарушителя, защото с виновното си поведение е станал причина те да бъдат направени. Твърди се, че цитираното ТР не е изгубило правно действие, няма и последвала нормативна уредба, която да въвежда друг режим на присъждане на разноски в този случай.
Очевидно е, че следва да се образува тълкувателно дело по реда на Раздел X от Закона за съдебната власт, като инструмент за преодоляване на цитираната противоречива съдебна практика. Считам, че този проблем не бива да се неглижира, тъй като за страните в производството по ЗАНН няма яснота относно това кой следва да поеме разноските по делото, в случай че НП бъде изменено, което се среща непрекъснато.
Според мен съдебната практика, свързана с разбирането, че при изменение на НП/ЕФ разноските за адвокат следва да се присъждат пропорционално съобразно правилата, уредени в ГПК, следва да бъде подкрепена. Освен мотивите на съдилищата в тази насока, бих искал да добавя също, че от чисто житейска гледна точка, този извод ми се струва справедлив и непротиворечащ на законовата уредба. Както се посочи по-горе, разпоредбата на чл.144 АПК, която разпоредба е част от закон, към който препраща ЗАНН чрез чл.63д, препраща към гражданскопроцесуалния закон относно неуредените в съответния дял на АПК случаи. Тъкмо в този дял на АПК, а именно дял трети „Производства пред съд“ и по-конректно в нормата на чл.143 от АПК са уредени изрично правилата по отношение на отговорността за разноски. След като в тези правила липсва хипотеза, уреждаща отговорността за разноски при съответно изменение на НП, то очевидно е налице празнота в закона, която се преодолява с препращащата норма на чл.144 АПК. Чл.63д от ЗАНН препраща към реда за присъждане на разноски по АПК. Само че реда по АПК препраща и към ГПК. Факт е, че в производствата по АПК се присъждат разноски според пропорционалната част на уважаване на жалбата, съответно отвхърлянето й. Освен това, тълкувайки нормативните разпоредби, едва ли може да бъде споделена тезата, че волята на законодателя е била, при намаляване на съответната глоба/имуществена санкция по издадено НП, тежестта за разноски да остава върху страната, инициирала съдебния процес. На практика, в хипотеза, в която административнонаказващият орган /АНО/ е издал постановление, с което нарушителят е санкциониран с глоба или имуществена санкция в размер на 1500 /хиляда и петстотин/ лева например, при законов минимум от 1000 /хиляда/ лева, алогично за съответния нарушител би било да търси правна помощ, с която да цели евентуално намаляване размера на глобата към нейния минимум. Довод в подкрепа на горното е, че при заплащането на адвокатски хонорар, дори минимален такъв, съгласно подзаконовата нормативна уредба, то положението за жалбоподателя не би се променило, след като този хонорар не следва да се поеме от насрещната страна – АНО. Посочената хипотеза е още един допълнителен мотив в полза на разбирането, че разноските следва да се поемат от страните пропорционално, при изменение на НП, съглано установения в чл.78 ГПК ред.
Не споделям мотивите на частта от съдебните състави, която счита, че тъй като нарушителят не бил „оправдан“, тоест бил „виновен“, то следвало разноските да се поемат от него. По същата логика може да се поддържа, че и АНО е „виновен“, тъй като не е взел предвид редица факти и обстоятелства при определяне размера на наказанието, при което е допуснал „виновно“ налагане на санкция/глоба в размер, който не съответства на тежестта на извършеното нарушение. Защо това укоримо поведение да не следва да бъде „санкционирано“ чрез поемане на финансовата тежест за водене на делото именно от наказващия орган?
Следва да се отбележи още един аргумент в полза на тезата, че разноските следва да се поемат от страните пропорционално, съгласно правилата по ГПК, а именно текстът на чл.136 АПК, който гласи, че разноските за общия представител се понасят от административния орган съобразно уважената част от оспорването.
Самото обстоятелство, че съществува несправедливост, срещу която лицето има възможност да се бори, считам е достатъчно да обоснове възможност за присъждане на разноски в хипотеза на изменена глоба или имуществена санкция по НП.
Така или иначе, без да е налице произнасяне от Върховните съдии по този проблем, еднозначен отговор по правоприлагането не може да бъде даден. Факт е, че от обективно гледище е налице противоречива съдебна практика, която допуска лицата, сочени за нарушители, да не успеят да защитят направените в полза на техните защитници адвокатски хонорари и същите да останат за тяхна сметка, дори при частично „спечелване“ на делото, който риск поставя под сериозно съмнение въобще желанието, а и целесъобразността от оспорване на незаконосъобразно издадените наказателни постановления. Последното от своя страна пък предпоставя възможност за административните органи да налагат по-високи по размер санкции и глоби, без да се страхуват от частичната им отмяна от съда, чиято правна последица, в общия случай, би резултирала в понасянето на финансовата тежест по делото от последните.

Автор: адв. Недислав Димитров